неделя, 11 октомври 2009 г.

Обичам я, защото я мразя - НЕЩО КОЕТО МИ ХАРЕСА

Обичам я, защото я мразя

Мразих я и спях с нея. Приличаше на майка ми, майка ми ни напусна.

Просто изчезна. Баща ми не ми спести истината, че е курва. Не можеше човека. Твърде свит и никакъв. Грижеше се доколкото може, по-скоро опитваше се, трогателно да прави което не може.

Не мисля, че е гадно детството ми. Свобода на корем. Толкова свободен бях, че чак не ми беше интересно да правя глупости.

Имах лице на възрастен, вземаха ме за такъв. За джудже. Аз и не плачех, изглежда заради това физиономията ми се е изкривила. Почти за изрод минавах, но не се променяше изражението ми с годините и сега съм доста симпатичен.

Освен изражението не се е сменила и душата ми. Онзи малкият живее в мен. Малкият, не детето, защото като се замисля, такова не съм бил. Не се биех, не чупех прозорци, не съм се крил да пуша цигари или от другото.

Конфликти съм нямал, макар и различният, не са ме тормозили връстници. Бояха се и аз не знам от какво. Лицето, изглежда, макар да са знаели реалните години са виждали в мен възрастният. Иначе не съм имал кой знае каква физическа сила. Другото обяснение е, че освен, че не плачех, не се и смеех, а това се е вземало погрешно за сериозност и от тях, както и по-късно в живота на големите се вземаше.

Точно тази ми слабост ми спечели работата като шофьор при онзи бос. За печено момче минавах, защото не говорих много и създавах лъжливо впечатление за сериозност. Не ми се налага дълго да му печеля доверието, изучих някои тайни в бизнеса му. Приложих ги после, когато при него вече нямаше хляб.

Приказките ми се сведоха само до служебни. Общуването ми до бизнес – срещи. Самотата – материал за размисъл. По-скъпа ми беше от банковата сметка, а тя растеше. От време на време врътвам волан, за да оставя бутилка на гроба на баща ми. За такава марка приживе само мечтаеше. На глас, мечтаеше. Все: някой ден ще е до мен пълна такава бутилка, но все едно ще ми е, своето ще съм го изпил. Друго влагаше, но съдбата има иронична усмивка. Знам, че нощем се навъртат пияници и крадат бутилките: живи и здрави да са.

Нямам омраза към никоя форма на живот. Даже към червеите. И с хората – червеи. Не ги мразя. Виждам ги какво са. Да ги съжалявам, не ги и съжалявам. Гледам ги понякога с любопитство. Нали не бях точно дете, останало ми е нещо детско.

Само нея усетих, че мразя. Правеше ме уязвим. Мразих я, защото я обичах. Ето, защо. Силна привързаност, наркотична зависимост. Беше ми просто секретарка. Кой кого свали, май никой никого. Не се е опитвала да ме съблазнява. Не е толкова голям играч. Научил съм се да гледам на нещата от високо. Дребните ходове ми идват прости. Опита ли се да ме изиграе някой, ако съм в настроение, ще го изиграя заради спорта. После и ръка мога да му стисна. Тъй в бизнеса, тъй и с жените. Те даже са по-лесни. Независимо от това, което се пише по книжките. Нормално се държеше, границата фиксирана. Не съм се опитвал и аз да я прелъстявам. Може би, щеше да е най-добре така. Щеше да ми се отдаде, ей тъй, служебно, в знак на пълна лоялност. И да ми мине и желание, и всичко. Но гледал съм я нормално. Пътувахме често, беше ми като дясна ръка. Неусетно и част от мозъка. Трето и четвърто полукълбо. Говоря си без смущение на глас при нея. Тайни които не споделям и пред себе си, да не би някой да ми чуе мислите и да остана без апетитната мръвка, изказвах спокойно на глас. Преди да ме заболи главата вече масажира слепоочията ми. Чете ме от вътре. Сменил съм и стил на обличане. Модерен съм, небрежен, чаровен. Не разбирам от тези неща. Честно, още не обичам визията си. Сам не мога да направя нищо върху външността си. Било е под нейно влияние, неусетно е прониквала с откъслечни думи в мислите ми. Знаела е къде да натисне как. Знаела е къде да натисне и как, без да знае, че знае това. Всичко се случваше естествено. Всичко ни искаше. Дълго сами сред хора най-различни. Кратки контакти с непознати, после други срещи. Пътувания, все служебни. Бракът й се разруши, не се чувствах виновен, нито пък тя ме е карала да се чувствам такъв. Не съм се опитвал да изкупя вина. Просто заживя и официално с мен, а то вече живеехме заедно във всички смисли на думата.

Връзка без начало. Като родени от нея. Влюбвам се в една вечерна рокля. Купувам я, тя я облича, полепва по нея. Слага друго червило. Сменя прическа.

Красива е, даже прекрасна. По-красива от всякога и ме докосва по-дълбоко, толкова дълбоко, че тази ласка ми причинява болка. Чувствам се отново детето, изкривено под лицето на възрастен. Разстроена е вечерта ми, с нищо не го издавам. Чудя се какво ми става. Пия много, виждам я в много образи.

Прилича така на онази жена, която почти не познавам. На майка ми.

Така и не разбрахме жива ли е или мъртва вълчицата му, с вълчица.

Като, че ли черна дупка я погълна. Имаше я – няма я. Дори на снимките посивя до толкова, че не можех да я виждам. Снимките не бяха качествени по онова време, доста от тях нетрайни. Не е имало нищо свръхестествено и все пак усещане за свръхестественост имах.

Дали не е умряла, преродила се, за да ми върне любов, чрез любовница.

Глупости! Не ги вярвам, но по-мистични из главата ми се завъртат.

А какво ще стане, ако пак се повтори, ако пак ме напусне. Треса се, слаб съм. Няма ли бягство от затвора на свободата в детството ми. Няма ли! Няма ли право онзи който не е бил дете, да расте!

Все повече я намразвам и все по-нежно се държа. Толкова нежно, колкото не заслужава. За наказание! Грубост ще понесе, може би я очаква. Тя ме чете, тя знае какви страхове предизвиква. Иска й се да ме извади от кожата ми. Да пробуди демона ми. Може би демона на баща ми, който си казваше всичко искрено и честно. Тя ме изкушава да бъда действителния. Иска го, тя самия изглежда е демон. Но точно защото знам, какво иска, не й го давам. Няма да й кресна, нито ще я зашлевя. Знам, че ще избяга и ще ме нарани. С грубост или без грубост.

Мразя я и за туй няма да й дам това за което се бори, което заслужава. Израза на омразата ми. Ще се правя, че нищо не разбирам, нищо не постига. Галя я и целувам. На влюбен тийнейджър съм заприличал. Тя ми сервира, че не можем да имаме дете, а аз я целувам и казвам: “След нас и потоп” и без друго е апокалипсис”. Прегръща ме, хленчи, трия сълзи.

Сриват се някакви желания, които не съм подозирал, че нося. Губя ги, точно в мига, в който разбирам, че съм ги имал. Че съм искал да бъда малко по-добър родител от онези които съм имал.

Май и на мен ми е мокро лицето. Трябва да са нейните сълзи. Аз не плача, защото съм изрод. Тя пък реве, двойно повече, защото не вижда в мен, онова което очаква. Силното разочарование, болката, омразата ми към нея. Тази която си е заслужила. Честно си е заслужила. Голям лъжец съм.

Ходим при психоаналитици. Истинска загуба на време. Да не й стане нещо. Да не я глътне дупка. Те я пращат на чичо доктор, той някакви диезипами, не знам си какво. Откъде да знам, че е такова дете и не ги пие и ги хвърлила точно в чекмеджето където са ми витамините. Хич не губя време да чета опаковки. Натискам пет, в шепата и директно със свистящата бира от кутийката.

Някой ми звъни от някъде. Кога съм седнал в креслото, че и крака на масата качил. Спи ми се, но ми се и прегръща, из плаж ми се разхожда. Искам да си изпея душата, да си я изплача. Никакви телефони и никакви звънци не ме интересуват. По някое време усещам, че има нещо нередно с мен. Все едно съм изпил каса и отгоре бира, а не триста и тридесет грама кутийка.

Има нещо нередно. Все тая. Връща се моята и ме пита какво съм зяпнал.

Аз пък ще й кажа всичко каквото мисля за нея. Колко я мразя, как я ненавиждам, как й мъстя и не си е свършила работата, пред шефа си: сатаната. Как я любя, само от силна омраза. Как я подозирам, че е преродената ми майка, която отново иска да ме затвори в свободата на детството ми.

“Затворен в свобода? Мразиш от любов...Ама, страхотен поет си бил, бе мили!” – и като започва да се смее. Все едно я гъделичкат. Не спира, аз пък се досещам какво се е случило с мен. Май е започнала мисълта ми да се прояснява. Докторът предупреди за диезипама, да не се меси с алкохол, че усилва многократно въздействието и е напълно непредвидимо. Тя вече е паднала на пода, смее се като дете. Сочи ме с пръст, колко глупаво съм изглеждал. Пляска с длан, по мокета.

Какво толкова смешно! Нищо смешно не съм казал, само тъжни неща говоря. А тя продължава да се смее.

Не съм сигурен, дали в колата, докато я прегръщах сълзите по лицето ми не бяха нейните, но сега се хилих с нея. Хилих се като луд на глупости.

Но това е невъзможно, аз не се смея. Какво стори тя с мен!

Обичам я, защото я мразя!
Bookmark and Share

0 коментара:

Публикуване на коментар